Избрах да ви представя Красимира Пастирова, защото тя е от тези вдъхновяващи жени, които е добре да срещаме по Пътя си и да се докосваме до тях.

С нея се познаваме повече от 20 години. Тя е от онези приятели, с които можеш да не се чуваш месеци, но знаеш, че ги има, а като се чуете – разговорът продължава от там където е спрял.

Без излишни въпроси. Без натяквания от рода „О, ти се сети“.

Преди 2 години и половина Краси премина по тънкото въже над пропастта, на границата между този и онзи свят. Онази страшна диагноза се стовари върху нея като гръм от ясно небе.

За шока, за надеждата, за вярата и за пътя напред – разказва Красимира Пастирова.

Журналист, ПР, фотограф

Родена преди 53 години в най-красивия дунавски град Русе.  17 години журналист, а от 11 се занимава с кризисен ПР. Работила е за вестниците Русенски новини, Бряг, Стандарт, Капитал, бТВ, списанията „Домът днес и утре“ и „Екстериор“. Прекарва 4 години в пресцентъра на Министерството на извънредните ситуации, а от 7 е експерт Връзки с обществеността на най-старата и най-голямата АГболница в страната „Майчин дом“. Всичко това – зад обектива на фотоапарата.

– Кое е последното нещо, което снима, Краси?

Средна гора, тук близо до София.

– Кога те връхлетя фотографската Муза?

Хахаха, тук важи максимата „с какъвто се събереш-такъв ставаш“. Една от задачите, докато работех в списанието „Домът днес и утре“, беше да представяме красиви къщи и интериори. Отивайки на снимки с фотографите не можех да седя мирно и все надничах през визьора да преценя дали са уловили това, което аз виждам. Май така започнах да тренирам окото си и лека полека се запалих. И до днес Камен Ехранов и Владимир Коцев са моите учители и вдъхновители.

Какво обичаш да снимаш?

Питай ме какво не обичам да снимам.  Снимам всичко, което ми се стори интересно. Снимам и грозните неща, търся им красивия първообраз.

– Преди няколко години ти премина през страховито препятствие в живота си. Ако тогава можеше да фотографираш този миг от живота ти какво щяхме да видим на снимката?

Ако беше миг щеше да е много хубаво, ама не е. Дълъг процес беше, така че ще е нещо като фоторазказ, а може да са три снимки само.

Първата ще е портрет – Аз, когато ми съобщиха. Втората ще е болнично легло и банки за вливания. Третата ще е отново портрет – аз, когато ми съобщиха- излекувана.

– Имаше ли момент, в който си казваше – това беше?

Честно казано, нито за миг през тази една година не си позволих „да потъна“. Не знам, но доста мои приятели през годините са ми казвали, че ми завиждат за духа. Навярно той е бил моят „помагач“.  Вярно, имаше един-два мига на отчаяние, но на втората минута си биех шамари, образно казано и се вадех бързо от състояние.

-Какво се случи когато чу диагнозата? Беше я научила от лекарите, с които работиш всеки ден. Какво ги попита най-напред? Какво поиска да чуеш от тях?

Всички спомени от този ден са ми в мъгла. Помня само малки парченца от картината. Все едно се беше случило на някой друг и сетне ми го е разказал. Доц. Божидар Славчев ме оперира, да е вечна славата му и Бог да го поживи. Заедно с него в операционната беше и директорът на болницата, проф. Виктор Златков. Именно той беше човекът, който ми съобщи.  Какво точно ми е казал не си спомням, но съм запомнила крилатата фраза «От най-лошото ти се е паднало най-доброто.» Гадната болест с трите букви бе определена като I – ви стадий, т.е. хваната навреме. Нямах съмнения относно истинността да диагнозата, защото под хистологията стоеше подписът на най-добрия патолог д-р Карела Майнхард. Единственият въпрос, който зададох беше: „ Какво правим сега?”. Докторите начертаха плана и аз тръгнах да го изпълнявам точка по точка. Не съм задавала въпроси, защото лекарите знаеха какво ще ги питам още преди да съм си вербализирала мислите и даваха отговорите. Просто им се доверих. Това е.

–Казваш, че си се доверила на 100 % на лечението,което са ти предложили лекарите и нито за миг не си си помислила да разчиташ на чудеса или някаква панацея. Обикновено хората с тази диагноза търсят различни начини за излекуване и опитват какво ли не. Въпрос на психика ли е това, вяра, жаждата за живот?

Най-вероятно е въпрос на психика. Ако положението беше по-страшно сигурно и аз щях да търся други начини. Не знам. Струва ми се, че когато човек е отчаян търси сламката, за която да се хване. В моя случай аз имах здраво дърво.

– Какво ти помогна най-много в тежката битка?

Този дух, за който говоря, приятелите, близките и това, че не прочетох нито ред за болестта ми в интернет.

Наложих си пълна забрана. Препоръчвам го на всеки, който го споходи подобна диагноза.

– Знам, че за тези състояния много трудно се дават съвети, но все пак – какво би казала на тези, които в момента преминават през такава трудна битка за живота? Има ли вълшебни думи, които могат да окуражат?

Както не мога да дам рецепта за щастлив живот, защото за всеки щастието е различно, така и не мога да дам рецепта как се минава през …. Аз и до днес не мога да я назова, казвам й „гадната болест с трите букви”.

Сигурна съм обаче в едно – за миг не спирайте да вярвате, че изход има.

– След като премина препятствието ти не спираше да биеш камбаната за профилактика, изследвания. Публикува даже свои снимки от периода на лечението. Можем ли наистина да се предпазим и да спрем лошата болест?

Реших да публикувам снимките от различните етапи на лечението, където не съм много за гледане не защото исках хората да ме смятат за смела да се показвам в този вид, а за да ги стресна. Дори и на 5 човека да е подействало и да са отишли на преглед, все е нещо.

 

 

 

 

 

 

 

 

Да се предпазим май е немислимо, защото това не е грип и за него няма ваксина. Ежедневно се срещам  с хора с проблеми, все пак работя в болница. Вчера срещнах пред гинекологичния кабинет мой приятел от Русе със съпругата си, която вече е претърпяла операции и на двете си гърди заради карцином и сега и откриват рак на матката. 10 години вече е преследвана от коварната болест.

Единственото спасение е профилактиката, профилактични прегледи. Ще дам един пример.

В Япония още през 80-те години на миналия век са установили, че с въвеждането на задължителна колоноскопия всяка година, смъртността от рак на дебелото черво е спаднала с 80%. Аз вече трета година си правя и поне за този орган съм спокойна.

– За съжаление, това за профилактиката го разбираме, когато дойде белята.

Що се касае до нас жените, ежегодната цитонамазка е задължителна, като трябва да бъде придружена от мануален преглед, ултразвук и колпоскопия, защото ние освен шийка имаме матка, яйчници. Една цитонамазка не решава всичките проблеми.

-Краси, хайде сега да отвориш за читателите на „Дневно меню“ вратата на твоята кухня. Добра домакиня ли си?

Ако на мързеливата й казват добра, значи съм.(смее се) Не съм много по домакинстването. Върша каквото трябва, но без въодушевление. Обичам обаче да декорирам дома си и непрекъснато променям по нещо.

– И все пак – как готвиш – по рецепти или с фантазия?

Започвам по рецепта и завършвам с фантазия. И винаги ми се получава.

– В очакване сме на твоето меню за читателите на „Дневно меню“?

Рецептата научих тази есен в Ахтопол. Ходих там да летя с делтапланер. Не знам как се нарича, но е от серията „оближи си пръстите“ 🙂

Продукти за 2 порции:

• 6 листа кори за баница
• 1 пакетче сирене Бри
• Половин пакетче краве масло
• сладко от боровинки (може от смокини или каквото друго имате)
• Време за приготвяне 15-20 мин.

Начин на приготвяне:

Маслото се разтопява в купичка. Постилате една кора и я намазване цялата с маслото. Върху нея поставяте втората и нея мажете обилно, след това и третата по същия начин.

Разрязвате по дължина сиренето и първата половинка поставяте в средата на кората и започвате да завивате сиренето с корите и при всяко завръщане намазвате отново с масло и така, докато пакетирате сиренцето.

Слагате в тава, постлана с кухненска хартия и печете в предварително загрята фурна на 250 градуса, докато листите получат кафеникав загар. Изваждате и поднасяте с лъжичка от сладкото върху сиренцето.

 – Звучи супер вкусно! Ти много обичаш да пътуваш и сякаш след „онова премеждие“ не се спираш. Къде ходи последно?

Последно за 2016-та бях в Рим, през декември. След няколко дни пътувам за Барселона. Наистина, годината след операцията обиколих за 10 месеца 11 държави, бях като отвързана.

 

Да пътувам и снимам е моята терапия.

– Какво си взимаш от всяко пътуване?

Камък, магнит и стара картичка от мястото на което съм, от времето на чернобелите снимки- задължително. Голяма част от тях са на стената в рамки, друга чака да бъде подредена в албум.

-Няма как да не те върна в годините ти на журналистиката. Защо си тръгна от професията?

Журналист станах случайно, но трайно. Работила съм във вестник, радио, телевизия и завърших като зам. – главен редактор на интериорно списание.

Точно там за първи път успях да съчетая хоби (интериорен дизайн, архитектура и градска среда) с професия.

Преди да ме споходи обаче щастието бях политически репортер. Човекът, който ме научи на занаят, казваше: ”ако можеш да пишеш умно, точно и грамотно за политика, значи можеш да пишеш за всичко”. Не знам дали мога, но поне опитах.

За съжаление журналистиката отдавна не е това, което трябва да бъде. По времето, когато с теб репортерствахме нямаше компютри, нямаше ПР-и, нямаше информационни агенции и не знаехме какво е copy и paste т.е. как се преписват новини. Ние ги търсехме и отразявахме. Пресконференции имаше на седмица по една, а сега са 10 в един и същи час. Медиите не бяха дълбоко свързани с бизнеса или поне не им личеше толкова.

И тъй като съм човек с принципи, реших, че по-лесно ще е да напусна гилдията, отколкото да се гърча, нарушавайки ги.

Не че в новото ми поприще – ПР-а, ежедневно не ми се налага да подлагам морала си на проверки, но… Ето, затова светът е измислил хобитата, за да може душата ни ежедневно да се терапира.

– Днес би ли се върнала? „Сърбят“ ли те ръцете за писане? Ти имаш страхотно перо!

Чак пък страхотно… Сърбят ме разбира се. Журналистиката е диагноза. Писането е за цял живот. Слава Богу, че съществуват социалните мрежи, блоговете. Там си чеша…перото 🙂

– Следиш ли политиката днес? Навремето беше „зъл“ политически репортер и навързваше фактите безпогрешно?  Как би звучала кратка твоя дописка на тема „Българската политика днес“?

Следя, но по задължение и с отвращение. Няма кратка дописка на тази тема. Това е дебела книга с твърда подвързия. Само нравите в политиката останаха български, интересите отдавна са преминали всички граници.

От друга страна, ако днес попиташ един редови депутат, от тези дето трудно им помниш името – извинете, вие либерал ли сте или консерватор, съм сигурна, че няма да могат да ти отговорят.

Как тогава такъв човек може да се нарече политик. А някои от тях изкараха по три-четири мандата в НС. Никой не следва вече програми, да не говорим за идеали, всичко е… интересът клати феса.

– В момента си ПР на Майчин дом в София. Всеки ден се срещаш с новия живот. Сигурно е много вълнуващо. Какво обаче си мислиш за „малките хора“, които поемат своя път от вашата болница? В каква България им предстои да прекрачат?

Отстрани сигурно изглежда доста романтично работата в такова място, където се ражда новия живот. Често се чувствам като герой от сериала „Анатомията на Грей“. Там в първия сезон Мередит Грей и Джордж О’ Мали, когато караха по две-три дежурства в спешното и вече едвам се държаха на краката си или след трудно разрешим случай, се качваха в родилното отделение където новородените бяха подредени в креватчета. Гледаха ги мълчаливо докато на физиономиите им се появеше усмивка. Такава терапия за отпускане ползваха.

Ползвам я и аз в трудни и натоварени дни. Действа безотказно. Не можеш да гледаш току-що родено розово бебе и да не се усмихваш. Усещам как цялата се изпълвам с позитивизъм и спира да ми пука за лошотията покрай мен.

Непоправим реалист съм и затова само се моля тези деца да живеят в по-добри времена от нас.

– Според много информации качествените български лекари напускат страната ни и все по-остър ще става дефицитът от добри специалисти. Какво мислиш, така ли е? Отиват ли си младите български лекари?

За жалост да. Разговаряла съм с много от уважаваните лекари при нас и тяхната мъка е, че няма приемственост. Старите авторитети един по един си отиват, младите нямат търпение да минат цялата стълба на йерархията и затова избират Терминал 2. Системата изначално е сбъркана. Насила направиха лекарите търговци и сега искат да се върнем назад и да поправим грешките. Няма как да се случи. Да ядеш филия с масло и чубрица, когато можеш да ядеш френска багета.

– Каква е „рецептата“ за България?

Ако я знаех, щях да съм или министър-председател или президент.

– Какво искаш да напишеш на читателите на „Дневно меню“ за 2017-та година?

Да живеят днес, а не утре!

Лексикон

Любимо ястие. Защо?

Дроб сърма. Спомен от детството

Любими подправки

копър, черен пипер, чубрица,

Фен на коя национална кухня (небългарска) си?

китайска, турска

Любим парфюм?

Evidence на  Yves Rocher

Любимо място в дома ти?

Кухнята. Всичко е на една ръка разстояние.

В момента чета?

„Моята истина за исляма” на Ориана Фалачи

Следващото ми пътуване ще бъде до…

Барселона-планувано. Непланувано, но мечтано – Азия.

Вярвам, че….

…мечтите се сбъдват, но трябва малко да им помогнеш

Любимата ми мисъл е …

Когато искаш нещо намираш начин, когато не – търсиш оправдания.

Моето пожелание за читателите на „Дневно меню”….

Да са здрави докато са живи!

Повече за Красимира Пастирова и за нейната страст – фотографията можете да прочетете на нейния сайт – https://pastirova.com/.

Интервю: Галина Славеева

Снимки: Личен архив