ИСТОРИЯ ЗА ТОЧКА…

Тя беше една Точка.  

Появила се във времето и пространството по законите на взаимното докосване.
С безкрайността.

Все се чудеше началото ли е или е края.

Заглеждаше се в себеподобните, като в огледало. Понякога си мислеше, че е незабележима и безлична.
Друг път осъзнаваше, че е различна, но нямаше как да бъде напълно сигурна в компанията на останалите малки черни кръгчета.

Понякога ù се искаше да хукне и да предреди останалите. След това се спираше.

Понякога си мечтаеше да е поне запетая, друг път… огромна права линия, на която никой не можеше да види края, в безкрайната далечина. 

Или поне чертичка. 

Но Там, в пространството на видимите неща. На различните.

Стегна куфара си и тръгна.
Нямаше представа какво ù предстоеше по дългия път.

В часовете по математика ù обясняваха, че нищо не може да съществува, ако в началото му няма Точка. В уроците по Граматика – мястото ù беше в края. Толкова важно, колкото началото в математиката. (Наистина ли краят може да бъде важен колкото началото?) По физика ù обясняваха, че тя е Галактика. В картините на художниците беше основната Идея. Според Философските обяснения Тя би трябвало да е Докосването.
Опитваше се да си представи всичките значения и предопределения като Роля.
Изпълнена в средата на кръглата сцена.
Живота.
Като начало и край. 
Идея и докосване.
Център на Вселената от Галактики.

По пътя си срещаше много точки. 

Бяха бели и черни.
Руси и червенокоси.
Зелени.
С очила.
Забързани и разсеяни.
Умислени.
Радостни и тъжни.
Едни харесваше. Други не.
Понякога настъпваше някои от тях. Друг път само се препъваше.
Често подаваше ръка.
По-рядко на нея.
И винаги с условие.

Случваше ù се и да я настъпят. Да я прегазят дори.
Но все успяваше да стане и… да продължи.
Понякога само накуцвайки.
Друг път с патерица.

Стряскаше се, когато на пътя ù се изправеше голяма и тлъста точка. 

Някои от тях дори беше виждала по телевизията.
Първоначално си мислеше, че иска да е като тях.
После разбра, че тези точковидни бяха от епизодите с анимационни герои и нямаха нищо общо с истинските форми – точки от кръглата сцена.

Тези, анимационните, бяха измислени.
Те не можеха да се движат сами.
Мърдаха ги кукловоди, които само използваха образите им.
Движеха ги като успоредни прави в пространството.
Точката, в която ги докосваха, беше правилото в Граматиката.
Сценаристите вече бяха измислили нови.

Преди да заспи, обичаше да превърта кадрите… с точки. 

Колкото повече въпроси си задаваше, толкова повече осъзнаваше невъзможните отговори.

Все искаше да знае част ли е от множеството, образуващо правата. 
Успоредна?
Или пресичаща се?
С кого?
И как?
Защо?

Възможно ли е пресичането на правите да избегне правилото в Граматиката?

Наистина ли можеше да се окаже само финал на изречението?
Започнато и подредено от някого друг. 

Хукна по галериите да търси художниците.

Представяше си Докосването.

Взираше се в небето в ясните нощи.

Представяше си прожекторите и чуваше ръкоплясканията.
С цветята в кошниците.

Можеше да има всичко това.
Въпрос на избор.

Със сигурност знаеше едно – че неизбежно беше само многоточието в правата линия на еЛеКтРоКаРдИоГрАмАтА…

Автор: galinabg
https://otkrovenia.com/bg/eseta/istoriya-za-tochka

Снимки: Интернет